Психично здраве в женски род. Kabinet.bg разговаря с Красимира Хаджииванова.

Kabinet.bg – виртуалната клиника за спешна психотерапевтична помощ и емоционална подкрепа, бе създадена през 2020 година в отговор на пандемията и с вярата, че достъпът до психотерапия е основно човешко право. Психичното здраве не е запазена територия на определена група хора, отразява различно на всеки – макар всички да съ-преживяваме обстоятелствата, преживяванията ни са различни.

Какво е да си жена по време на пандемия? Има ли нов смисъл женствеността? Как изглежда тя зад маската? Какво е женско психично здраве? Готови и универсални отговори няма. Разговаряме по темата с 8 жени с различни истории, професии и опит. Продължаваме с настоящата поредица през целия март.

Днес разговаряме с Красимира Хаджииванова. Красимира е автор, който ни докосва с огромното си чувство за хумор, което е в състояние да побере и най-грозното и отчайващото в света около нас. Дали е на софийската митница, в рейс 72, слиза през подлез с бебешка количка или получава награда на сцена за „Жена на годината“, тя използва думите точно, смело и трансформира всяка ситуация в нейна сатирична и с това – по-добра версия. Красимира е един от създателите на медията („движението“) Майко Мила и социалната кауза Оле Мале, която подпомага майки на сериозно болни деца, които се грижат за тях, да имат достоен доход с работа отвкъщи.

Какво значи някой да е психично здрав? Кога е истински добре?

Когато е устойчив на стрес и може да се справя с предизвикателни ситуации без това да му коства здравето, съня и нервите. Когато не се държи с хората инфантилно, осъзнал е слабостите си и комплексите си, знае защо повтаря една и съща грешка периодично и е наясно с това какво може, какво иска и може ли да го постигне. Сега като го прочетох не знам дали има такъв човек. Честно казано, когато се случи някоя сутрин да съм се наспала, се чувствам най-щастлива и добре. Сънят е абсолютно ключов за психическото здраве и това може да го потвърди всеки човек, който страда от безсъние.

През последната година личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?

В началото на пандемията миналата година просто се отдадох на спане. Страдам от нещо като хронично недоспиване и сънят в моя живот (и в живота на семейството ми) е централна тема от няколко години насам. Както казва мъжът ми - „сутрин първо трябва да проверим ти спала ли си и ако да – нещата са наред“. Истината е, че си починах, забавих темпото, започнах да се занимавам с неща, за които преди нямах време, четях неща, които ме интересуват, въобще това „спиране“ на истеричния начин на живот ми понесе идеално. Всъщност в последната година разбрах, че може би искам да живея малко по-бавно и че в това няма нищо лошо. Досега все ме е било страх, че нещо ще изпусна, ако не стана рано сутринта и не хукна, ако не правя по неща неща през деня – сега вече знам със сигурност, че този адреналин, на който живея нонстоп, е нещо като резервна гума – не можеш все с нея да караш. Та на въпроса – нищо не ме тревожи в това забавяне на живота. От години работата ми не е свързана с офис - работя откъдето си искам, и в това отношение дори не усетих разлика. Единственият момент, в който се напрегнах, беше, когато сложиха КПП-та и не можехме да пътуваме и периодът с денонощните брифинги. Това постоянно заплашително и назидателно отношение ме дразнеше много.

Разкажете за идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.

Няма идея или начинание, за което да не е важно психическото състояние, но бих казала, че най-много ми е трябвало след раждането на детето. Това е едно начинание, при което психическото и физическото здраве на жената е ключово за щастието на детето и цялото семейство. Мисля че този факт понякога ни убягва и трябва да си го припомняме непрекъснато.

В психотерапията се водим от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?

Аз наистина съм непрекъснато в разговори с някой друг, който живее у мен – малко звучи хахаво. Даже понякога се улавям, че си говоря на ум (надявам се), но вероятно не е далече моментът, в който ще почна и на глас. Не знам дали се карам с този друг, за да се помирявам – по-скоро ТО ме успокоява в трудни моменти или просто „разискваме“ нещо, което ме тормози в конкретния момент. А понякога само ми пее някаква досадна песен и не спира по цял ден. Например СЕГА Е МОМЕНТААА ЗА АПАРТАМЕНТАААА.

Какво е женствеността? Какво е най-женственото нещо, което сте правили? Как се свързват фенимизмът и женствеността?

Женствеността е всичко, което жените правят, а не това, което мъжете си представят, че жените правят.

Има ли изцяло „женски“ теми за Вас? Имате ли и „вътрешен“ мъж, той как се проявява и как балансирате между двамата?

Не знам дали това е мъж или не, но съм избухлива и се паля бързо, понякога ми „пада пердето“ - все качества, които генерално се приписват на мъжете, но аз смятам, че това е просто характер. Не отговарям на стандартното възприемане на това какво е жената – глупостите за „ваденето на душата с памук“, ролята й да внася уют и хармония и т.н. са доста далече от мен.

Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?

Имам, да. Ползите са огромни, когато попаднеш на добър терапевт. Човек научава неща за себе си, до които иначе някакси не успява – или по-скоро не желае – да стигне. Хубаво е да знаеш какъв си и какво те движи в този живот и да погледнеш назад към решенията си, въоръжен с това познание. Много неща стават ясни тогава.

Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?

Бих им казала, че психическото здраве е много неглижирано и подценявано. Тук най-често срещаният съвет е „стегни се“. От толкова стягане хората заприличват на невротична топка с проблеми. Да отидеш на психотерапевт е решителна крачка към самоосъзнаване и някакво заземяване дори. Няма нищо срамно, не е страшно, не е проява на слабост – напротив, на сила е.

Ако повече хора ходеха на психотерапевт, светът щеше да е по-приятно и спокойно място.

Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не посмяваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?

Защото сме учени цял живот да се стягаме, да сме силни, да не проявяваме слабост, да не занимаваме другите хора с проблемите си, да не се лигавим, да не си въобразяваме, че депресията, тревожността и апатията са нещо повече от лигавщина. Стигмата наистина е огромна – тук голям процент от хората се притесняват какво ще кажат другите хора за това или онова.

Истината е, че психическото ни здраве е наша лична работа и отговорност (и на близките ни) и към него трябва да подхождаме по същия начин, както към счупен крак. Като го счупите, не махвате с ръка и не казвате – аа, майната му, стига лигавщини, трябва да изпия един чай от мащерка и ще ми мине.

Настоящата публикация се случва с подкрепата на Български фонд за жените, но тя не отразява становището на финансиращата организация и БФЖ не носи отговорност за съдържанието ѝ.