Надежда е мечтателка, писателка, неуморна активистка. Никога не се отказва от идеите си, оптимизма и тъжните филми. Изпълнителен директор на Български фонд за жените, който през последните 6 години се превърна в сърцето на феминистката общност в България. Живее като заглавието на първата си книга – „Без упойка“ – и по време на Шествието за правата на жените, и когато преминава 514 км пеша по Камино де Сантяго, за да отпразнува 30-ия си рожден ден. Мечтае да превърне изоставения Нотариат в центъра на София в Музей на жените.
И не непременно е важно да е добро, за да е успешно начинанието ни. Има прекрасни инициативи, родени от травма, например. Особено в гражданския сектор. Има и инициативи, които са обречени на провал изначално, но е било важно да се случат като оздравителен процес. Едно от любимите ми начинания е книгата ми „Без упойка“ – психичното ми състояние тогава беше лошо, но беше от ключово значение за творческия процес.
Да, мисля, че у нас има стигма, но сякаш я преодоляваме все повече с всеки изминал ден. Намирам прилика между темата за психичните затруднения и домашното насилие – и двете все още се смятат за личен проблем, без да виждаме огромния им отпечатък върху обществото ни, и двете са неща, за които трудно говорим открито, и при двете вината се търси у „пострадалия/страдащия“.Имам и друга хипотеза защо не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ – личната ни история, преживяването ни за себе си. Страшно е да бръкнеш в себе си и не всеки е готов да го направи. Аз също.