Има кой да те чуе: Цветелина Йосифова

*Автор на снимките е Вихрен Георгиев. Поредицата интервюта е първоначално публикувана в страницата на People of Sofia.

Цветелина Йосифова: Кой съм аз? Най-трудният въпрос. Опитвам да правя психотерапия и да преподавам. Синът ми ме учи как да бъда родител, занимавам се с Kabinet.bg. Питам се, ако Шекспир беше наш съвременник, какво би сънувал, какво би мислил Фройд за войната, дали Морено нямаше да е на първа линия на фронта в Украйна.

Как се чувствате в момента?

Когато отговарях на въпроса за първи път, войната в Украйна не беше започнала. Тогава казах: Чувствам се като самотен бегач на дълги разстояния, който на старта не е знаел каква е дисциплината. Изтощена, но тичаща. Стартът е далече назад и бягането все още не е приключило. Възнаградена с цялото време на света и напълно лишена от него. По-добре да бягаш, отколкото да стоиш на едно място.
Днес вече има война. Различно е, различни сме. Тревожа се, ужасявам се. Следя внимателно политическите събития. Лицемерието и арогантността на политиците ме отвращават и плашат. Докато живеем по такъв начин, шансовете на човечеството да оцелее са нищожни.
Дали сега говорим за психично здраве и психотерапия? Какво мислиш? Нали за това щяхме да говорим? Важно ли е? Кое е важно в момента? Знаем ли? Разбираме ли? Психичното здраве - затулена, притисната, подлагана на постоянно насилие, забранена тема-затвор у нас. Стара и млада. Едвам навлязла в реалността и вече убита. Сигурно така се чувстват войниците на фронта. Без реална възраст. Не помнят раждането си. Знаят, че краят може да настъпи всеки момент.
Домогвам се до обяснения, търся аналогии, правя паралели. Питам се какво са мислили и как са живели хората преди нас. Били ли са безразсъдни, смели? Странно добре се съчетават двете теми – за войната и за психичното здраве. Така ми се струва. Съгласен ли си? Фройд пише един текст. „Навременни мисли върху войната и смъртта“*. Това е през 1915 г. в разгара на Първата световна война. Там говори за нагона към смъртта, агресията и насилието и тяхната реализация по време на война, която иначе в мирни времена културата потиска до обезличаване. Текстът не оставя много оптимизъм. Войната носи опустошение и разочарование за тези, които не са преки участници във военните действия.
Сутрин съм спокойна и уравновесена, до съзерцателност. Случка, жест или човек, когото съм срещнала на улицата, могат да ме накарат да виждам образи и да мисля за тях през целия ден. Случва се да се гневя и да изпитвам раздразнение от новина или ситуация.
Фройд пише още един текст „Защо война?“*. През 1932 г., когато усещането за война е пропило въздуха навсякъде. В него Фройд отговаря на писмо на Алберт Айнщайн, който го пита „Има ли начин да се избави човечеството от заплахата за война?“. Невъзможността войната да бъде предотвратена и чувството за безпомощност на отделния човек пред агресията и насилието на вожда и масите, е споделеното признание между двамата. Седем години по-късно Фройд умира в Лондон. Питам се дали това е един пожелан край след като разбира за концлагерите и ужасите на войната.
Някъде там, във всички тези неща съм. Така се чувствам.

Какво значи според Вас някой да е психично здрав? Кога е истински добре?

Концепцията зад термина психично здраве е спорна. Едно обещание, че психичното може да е здраве. Психичното е динамично и сложно. Няма очакване някой да го определя какво е. Вероятно психичното здраве е стремежът към равновесие в начина, по който се чувстваме в определен момент, не завинаги.
Има ковид, който разстрои психичното ни функциониране и засегна всички. Сега сме във война. Натрупват се травматични причини и преживявания. Психичното е подложено на огромен натиск и напрежение. Все по-трудно е да се поддържа здравословен баланс.
Да си психично здрав означава да си способен да се справяш с вътрешни и външни предизвикателства. Няма обещание точно как. Да се справяш е субективен процес и усещане. Да се радваш на новия ден, да изпитваш удоволствие от работата, да останеш способен да обичаш, да можеш да бъдеш любопитен за нови неща и знания.
Психичната болест става силно заразна по време на война. Виждаме това всекидневно – във вожда, в извършителите, в жертвите, в наблюдателите, в коментаторите. Човекът днес е война.

През последните две години личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?

Благодарна съм, че никой от близките и приятелите ми не се разболя от ковид по начин, който да застраши живота му. В началото на 2021 се ваксинирах. После през есента си поставих бустерна доза.
Разделих се с „Червената къща“ – начинание, с което се занимавах почти 20 години. Предизвестен, трудно постигнат край (у нас дори краят не бива да е лесен), който непланирано съвпадна с Брекзит и нарекохме RedXit.
Първият локдаун свързвам с тайните полу-легални разходки, които правехме със сина ми в парковeте на Медицинска академия. При проверка щяхме да бъдем „пациенти“. Правихме си снимки с маски. Бяхме в нелегалност. Всичко ни разсмиваше. Наоколо се разхождаха и малцина истински пациенти. От RedXit остана споменът за продължителни неловки срещи с държавни служители, големи недоразумения, дълги протоколи, и една снимка. Три лица в близък план на срещуположния тротоар на „Червената къща“, в търсене на реалните си чувства. Еднакво възможно е в следващия кадър персонажите от снимката да се разплачат или да избухнат в неудържим смях.
През първия локдаун работих само онлайн – индивидуално, с терапевтичните и студентските групи. В началото преживяването беше повече като на игра. Преминавахме от една на друга платформа, пробвахме, коментирахме, експериментирахме. Онлайн психодрама – предизвикателство и откритие. Протест към платени версии на платформите за видео връзка. Интернет ставаше все по-бавен. В края на юни се чувствах много изморена. Локдаунът течеше. Пренасяхме останките на „Червената къща“. Пет пъти из целия град, в търсене на подслон. Накрая го намерихме. Отлагам да посетя мястото.
Първо излизане навън с децата на 1 юни. Парка „Заимов“. Децата тичат с невероятна скорост. Не сме съвсем сигурни кое е „правилно“. Ту се скупчваме, ту се разпръскваме. Опиянени майки, все едно за пръв път опитват алкохол.
По време на първия локдаун измислихме Kabinet.bg. Появиха се много нови хора и случки. Реално започнахме в началото на юли 2020. С потребители работим от средата на август. Сега има един Kabinet.bg, който завъртя живота на целия екип. Пак с голяма скорост. В началото всичко беше ново, правехме го за пръв път. Не беше ясно какво предстои. Постепенно започнахме да бъдем затрупвани от позвънявания и заявки. В екипа на Kabinet.bg постигнахме 92% на ваксинираните срещу ковид. Така е и при бустерна доза. Преживявам го като лично постижение.

Какво ви дава надежда в трудни времена? Какво ви крепи?

Питам се има ли лесни времена. Привидно не мисля в термините на надежда. У мен има обаче някаква неизкоренима увереност, че ще има утрешен ден. То е повече състояние и енергия на тялото и ума.
В професионалното ми мислене съм по-скоро песимистично-реалистична и екзистенциално съмняваща се.
Питам се какво е нужно, нужни ли са много неща, за да може сутрин човек да стане от леглото. Няколко истински приятелства. Общуването със сина ми и семейството. Очакването на всеки нов полъх на вятъра, който да обърне платната в посоката на нещо ново и неочаквано. Не зная какво бих правила без всичко това. Възможно е да не бих била в състояние да ставам сутрин от леглото.

Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.

Всяко професионално начинание, с което съм се захващала досега, е изисквало извънредни психически сили. Липсват изключения. Дългият и сякаш още неприключил RedXit, със сигурност е в списъка, но няма да говоря повече за това. Kabient.bg. Нова кауза, която ежедневно изисква здрав разум, равновесие и добро психично състояние – поотделно и на целия екип. Понякога удържането на всичко това е трудно. Срещаме различни хора. Сблъскваме се с техните болки и страдания. Хората ни търсят, защото преживяват състоянието си на болка като беда. Всъщност човек изпитва най-силна болка, когато предстои израстване и промяна. Болка, която дава перспектива и бъдеще. Болката може да е много силна. Някои хора спират преди израстването, изпитват трудност да продължат. В работата ни често има симетрично преживяване. Всеки път трябва да сме готови да се променяме, да се развиваме и израстваме заедно с хората, с които работим.

Психотерапията се водим от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?

Всеки чува различни гласове. В нас има много гласове. Важно е да ги различаваме, да не ги отблъскваме, да успяваме да разговаряме с всеки от тях, да има пространство.
Работата ми е да разпознавам чувствата у хората, да ги улавям и назовавам в най-малкия им нюанс, да виждам образи и картини, да ги свързвам с думите, да не губя способността си да мисля и анализирам. Питам се добре ли е да сънуваме? Или днес можем само да стоим между съня и будното състояние? В пролуката на лудостта.

Какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?

Щастието е човек, който седи полуизлегнат в креслото и наблюдава улицата през прозореца – пешеходците, колоездачите, колите, линейките. Чува уличните шумове, листата на дърветата, музиката на циганския оркестър пред родилното, говора. Като отвори прозореца, усеща температурата на въздуха и миризмите. Един миг и всичко изчезва. Щастието е недостижимо.
Предателството и подлостта ме натъжават и нараняват.
Страхувам се от болката и безвъзвратността от загубата на близък човек.
Несправедливостта във всичките й проявления ме разгневява и може да ме ожесточи до крайност.

Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?

Да. Имам групов опит в терапевтична и след това обучителна група по психодрама. Личната ми анализа и обучението по психоанализа и групова анализа преминаха във Виена. И двата опита бяха важни за мен. Случиха се в различни моменти от живота ми.
Психодрамата навярно неслучайно е първа в професионалното ми развитие като психотерапевт. Познавам театъра и театралната група. Имам доверие в търсенето на истината за човека със сценични средства. Психодрамата съвпадна и с началото на „Червената къща“. Психоанализата се случи преди и по времето когато се роди синът ми.
Реалната полза от психотерапията обаче е в друго. Психотерапията ни показва колко зли, лоши, завистливи, алчни и отблъскващи можем да бъдем и въпреки това да продължим да живеем със себе си такива, каквито сме. Това е нейната голяма полза.

Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?

Човек винаги може да потърси помощ. Има моменти когато е по-важно и нужно да го направи от други. Когато изпитва силна и необяснима болка. Когато има преживявания, които не му позволяват повече да живее. Когато престане да разбира себе си, не може да си обясни нещата, които преживява и чувствата, които изпитва, или пък те го плашат. Когато преживее загуба, изпитва вина или има симптоми, които не разбира. Когато иска да се развива.

Какво бихте казали на някого, който в момента не се чувства добре?

Бих го изслушала и опитала да го разбера.

Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?

Лицето на психичното страдание е грозно, непривлекателно. То отблъсква и плаши. Лудостта е пролука, бездна, в която всеки може да пропадне. Най-лесно е да я скрием. Не се сещаме какво друго бихме могли да направим. Не я виждаме, все едно не съществува. Знаем какво се случва в лудниците ни, в домовете за психично болни. Това са нашите бункери-убежища-скривалища от лудостта. Те ще ни преследват, докогато не решим да се срещнем лице в лице с тях, да разговаряме, да ги реформираме, да приемем тази част в себе си и обществото.
Психотерапията у нас е незаконно дете, което никой не припознава. Липсва регулация, липсват официално назоваване и припознаване на професията. Това е една различна и дълга тема. Липсата на означаване пречи на развитието на цялото професионално поле и на хората, които имат нужда и могат да се възползват от нея.

*Фройд, З. Текстове за културата. Поредица Теоретични пространства. Книга номер 2 (от там: Политическата философия на кушетката на Зигмунд Фройд – предговор; Навременни мисли върху войната и смъртта; Защо война?). ИК Критика и Хуманизъм. Българско общество по групова анализа и групови процеси. 2019.

#ИмаКойДаTeЧуе е кампания за психичното здраве на Български фонд за жените и Kabinet: Спешна психотерапевтична помощ.

Ако имаш нужда от подкрепа, запази си час за безплатна психотерапевтична сесия на 0800 20 202 или на kabinet.bg.

Виж повече за кампанията тук.