Има кой да те чуе: Мартина Апостолова

*Автор на снимките е Вихрен Георгиев. Поредицата интервюта е първоначално публикувана в страницата на People of Sofia.

Казвам се Мартина Апостолова и съм театрална и кино актриса. Напоследък хората ме разпознават от ролята ми във филма „Ирина“. Играя на независимите сцени в София, в повече танцови представления и пърформънси. Тази година очаквам с нетърпение дебютния пълнометражен филм на Теодор Ушев – „Фи1.618“, в който участвам. Темите за правата на човека и насилието са много важни за мен и използвам всеки удобен случай да ги повдигна. От 2019 г. съм посланик на Фондация „ПлатформатаНЕ“ – „Артисти за ненасилие“.

Как се чувствате в момента?

Ако трябва да бъда честна, толкова противоречиво не съм се чувствала отдавна. Ако не и никога досега. С една и съща увереност мога да кажа, че се чувствам отлично и че със сигурност психически не съм в най-добрия си период.

Какво значи според Вас някой да е психично здрав? Кога е истински добре?

С порастването и минаването на едни важни години осъзнах, че колкото и банално да звучи, балансът тяло-душа, тяло-разум (кой както предпочита), е от съществена важност за това да си психично здрав. Истински добре си, когато си наясно с това какво искаш – от себе си, от живота си, от заобикалящия те свят – и какво имаш ти да предложиш, да дадеш. Когато си в мир с любимите си хора. Когато картите са на масата. Разбира се за тази цел има стотици начини и прийоми, за които мога да говоря до безкрай. Но нека сложим спорта на първо място. Физическото здраве е основна предпоставка за здравия дух, ум, разум. И тези основни неща спомагат, за да можем да се изправяме адекватно срещу трудностите и да решаваме препятствията адекватно и рационално; да можем да ги артикулираме.

През последните две години личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства – от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?

В последните две години преминах през различни етапи. Първоначално бях стресната, не бих казала уплашена, но това, че нещо непознато до този момент настъпва, ме озадачи. След което привикнах, нагодих се така да се каже. Но подсъзнателно съм очаквала тази ситуация да приключи много по-бързо. И ето че, особено в последната половин година, започнах тотално да се „вкисвам“ от положението. И знаете ли, не за друго, а заради това, което се случи с хората – озлобиха се. Агресираха. Вместо да се обединят, спряха още повече да зачитат „общежитийността“ и факта, че споделяме една планета. Та това ме омерзи, разяде ме, разклати иначе здравата ми психика. Не мога да преглътна „мразещия човек“. Как преживявам периода – работя това, което обичам, имам любими хора до себе си и тяхната подкрепа, радвам се на всеки един малък миг с тях, на това, че сме здрави, заобиколена съм от изкуства, спортувам и си повтарям, че и това ще мине.

Какво ви дава надежда в трудни времена? Какво ви крепи?

Както споменах горе – хората и професията ми, оттам всичко производно. В театъра и киното има една магия, която никъде другаде не съм усещала и тя е тази, която ни пренася в друг свят, друго измерение. Всички имаме нужда да избягаме за малко. Разбира се – важно е да се върнеш обратно, но тези малки бягства са като глътка въздух, която те зарежда за определен период от време. Крепят ме постоянните идеи, които бликат около мен, за нови проекти, за това да творим.

Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.

Имам две любими представления, които имат отношение към психичното състояние. Пряко или не. И двете документални, в едното бях съ-идейник и участник, а в другото изпълнител. Първото разказваше за испански случай, в който родители се борят за евтаназията на собственото си дете, а вторият разказваше за насилието в училище – между ученици-учители-родители – този омагьосан триъгълник. Истината е, че изкуството винаги може да повлияе или касае психичното състояние. Дори и да не говори директно за него. Но в тези два случая сме имали обратна връзка, която съдържа осъзнаване, желание за промяна, съдействие, действие. Така че ги зачитам за такива, в които психичното здраве е било от изключително значение.

Психотерапията се води от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?

Почти не успявам. Често сме в опозиция. Най-вече по време на сън. Но се спогаждам и успяваме да съществуваме в една вселена. Даже сме си от полза според мен, защото в моя случай в ролята на „личния друг аз“ най-често влиза съвестта. А тя никога не е излишна. А на сцената пък успявам да го усмиря. Така че, все пак има някаква формула.

Какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?

Все по-често съм щастлива от малки, незабележими неща. Усмивки, отношение. Природа. Гледка. Миг. Пак стигнахме до човека и заобикалящия го свят. От същите неща се и натъжавам. Много се натъжавам и от положението на повечето стари хора в България. От невъзможността да се насладят на старостта си. Да си „стар“ тук е порок, проклятие. И тъй като често прекарвам време в държава от западна Европа, наблюдавам там как живеят повечето възрастни хора и това е причината, поради която се натъжавам тук. Като цяло съм жалостива от малка, така ми казваше и майка ми като бях дете, та лесно се натъжавам. Страхувам се от това на какво е способен човек, когато се озлоби, когато не е имал възможност да бъде себе си, да опита да осъществи мечтите си – тогава той става НЕчовек и е способен да бъде насилник – във всички смисли на думата. Насилието не е само физическо. То се изразява и в отношението, в изречените думи. А и в бездействието и в това да останеш „страничен наблюдател“. Страхувам се от безразличието, защото то също води към изродяване на човешкото в душите ни. Инак се страхувам и от асансьори, но всеки има своите фобии. Разгневявам се, когато срещна тотална липса на доблест. Често съм разгневена напоследък.

Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?

Имам опит. Като участник в група, също и като индивидуални посещения. Ползите са неизброими. Една от тях е постигането на онзи баланс, за който говорех в началото. Да артикулираш вътрешното си състояние е едно от нещата, които водят до този вътрешен мир. Най-интересното е, че има лекота в това, да говориш, споделяш, пред непознат. Пред човек, който е добронамерен и знаеш, че е там за теб и е готов да ти помогне. Истината е, че за нас е много по-лесно да говорим пред непознати. Не съм разсъждавала откъде идва това, със сигурност психотерапевтите знаят.
Още една полза – че успяваш да подредиш мислите си и когато си напътстван професионално в тях, стигаш до нови открития за себе си, до спомени, до осъзнавания. Психотерапията е важна. Иска ми се хората да разберат, че както е важно да посещаваш специализирани прегледи, да се грижиш за физическото си тяло, също толкова важно е да се грижиш и за психическото си такова. Взимаме витамини сутрин за тонус, но не мислим за това какво трябва да правим за душата и мозъка си. Странно е.

Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?

Тази стъпка е най-трудната. Да се накараш. Да се погрижиш. Мнението ми е, че човек винаги трябва да търси помощ от професионален психотерапевт. Защото има травми и спомени, които са запечатани дълбоко в подсъзнанието ни и понякога те влияят на решенията ни, държанието ни и отношенията ни с хората, а ние дори не подозираме за тях. Познаването на себе си е в основата на смирението, на балансираното съществуване, а то се случва с помощта на професионалисти. Поне в началото. На тези, които се колебаят бих казала да не възприемат тази крачка като признаване на проблем, а като грижа за себе си. Обичане на себе си. В България, особено жените, нямаме навика да се грижим за себе си. Ние първо гледаме да оправим света наоколо, да сме майки, сестри, съпруги, приятелки, професионалистки и чак след това, евентуално, да започнем да принадлежим на себе си и да се прегърнем. А процесът е обратният. За да си пълноценен за тези, които обичаш, уважаваш, първо трябва да си пълноценен за себе си. Отне ми много време да го осъзная и звучи банално. Но клишетата затова са клишета, защото съдържат истината в себе си.

Какво бихте казали на някого, който в момента не се чувства добре?

Първо бих попитала какво мога аз да направя за него. Отново ще опра до професията ми – тя е свързана много с психиката на човека, с психологията. Бих опитала да разбера има ли проблем и къде е той. И ако видя нещо, което е предвестник на разклащане, бих посъветвала за среща с професионалист. Аз съм емпат, за добро или лошо, и винаги опитвам да разбера другите. А ако имате предвид някого изобщо, в този момент, бих казала, че понякога нещата и проблемите около нас, се подреждат от самосебе си и нямат нужда от нашите терзания, често трябва да направим крачка назад и да изчакаме.

Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?

Разбира се, че има стигма. Ние се намираме на една такава географска ширина, в която слабостите не са позволени. Всички тук сме изградени от желязо и стомана и нищо не бива да ни бутне. Другият момент е, че психичното здраве в България не е издигнато на пиедестал по презумпция, то не е част от основните политики на държавата, тепърва ще му се обръща внимание (надявам се). Следващият момент е липсата на информираност. Човек не знае как и къде да потърси тази помощ. Много хора не правят или не знаят разликата между психолог, психотерапевт, психиатър, психоаналитик и пр. В общество, в което до 21-ви век „ти си за психолог“ се използва за обида или „остави го този е за психиатрията“, няма как да възприемаме психичните затруднения като нещо, от което не бива да ни е срам. Това е култура, архетип, в които има погрешни разбирания, които тепърва ще бъдат разбивани и опровергавани. Това, което със сигурност мога да кажа е, че мозъкът ни има търпимост и давност, душата ни също и ние трябва да разберем, че те могат да бъдат подържани и обгрижвани, така че да не дават на късо при всяка екстремна ситуация. Можем да сме подготвени, спокойни, способни и да сме сигурни в себе си. И вместо да се чудим „какво ми има, защо не се чувствам добре, защо не искам да изляза, защо нищо не ме усмихва“, просто да потърсим помощ, да споделим и ако има проблем – да решим проблема.

#ИмаКойДаTeЧуе е кампания за психичното здраве на Български фонд за жените и Kabinet: Спешна психотерапевтична помощ.

Ако имаш нужда от подкрепа, запази си час за безплатна психотерапевтична сесия на 0800 20 202 или на kabinet.bg.

Виж повече за кампанията тук.