Какво е да си жена по време на пандемия? Има ли нов смисъл женствеността? Как изглежда тя зад маската? Какво е женско психично здраве? Готови и универсални отговори няма. Разговаряме по темата с 8 жени с различни истории, професии и опит. Продължаваме с настоящата поредица през целия март.
Антоанета Колева е по образование философ, а по професия/призвание – издател на книги. В така нареченото си „свободно време“ (бурен смях!) – преводач на любимите си автори от една точно определена френска интелектуална традиция около Мишел Фуко, Жил Дельоз, Морис Бланшо. Специализирала е на много места съвременна философия, превод, издателски мениджмънт. От над 25 години се грижи за Издателска къща KX – Критика и Хуманизъм и се радва, че е член на световния по обхват Международен алианс на независимите издатели – е, засега е там сама от България, но пък това е само началото. Писала е текстове, публикувани на четири езика, и все още не се отказва да го прави. Обича да експериментира в заниманията си, напоследък – с формите на връзка между създатели на книги и читатели на книги: например да създава буктрейлъри заедно със студенти, които превръщат теоретични текстове в истории със сюжети. Преследват я натрапчиви идеи за повече културна солидарност между единомишленици и дори е рискувала да създава организации за тази цел.Какво значи някой да е психично здрав? Кога е истински добре?
Вероятно и тук важи формулата за щастието – когато си щастлив, не ти хрумва да се питаш дали си щастлив. Мисля, че е така и с психичното здраве.Представям си времето, когато, щом се каже „здраве“, психичното ще се разбира като неотделима част от понятието, няма да е нужно да бъде споменавано изрично – в момента, уви, май не се мисли масово така. Греша ли, като мисля, че Националната здравна каса все така не покрива разходи за грижа за психичното здраве с помощта на психотерапевти?Да съм „истински добре“? – представям си го като коктейл от нагласи и състояния, какъвто всеки един човек уникално забърква за себе си, цял живот се учи и доизкусурява личната си рецепта. Даже подозирам, че когато се научиш да го правиш съвършено, тогава си и отиваш от света.През последната година личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?
Няма да спекулирам любителски по темата какви психични промени наблюдавам като резултат от пандемията, епизодите на „затваряне“ и на вдишване на лепкавия невидим страх във въздуха между хората. В началото си мислех доста по-бодряшки, че причиненото от вируса затваряне и временно „забавяне“ на света, иначе полудяващ от ускорение, може да се приеме като шанс да направим иначе „луксозното“ спиране и заставане на дистанция от случващото се, т.е. да употребим повечко време за осмисляне – накъде отивам аз, накъде отива светът... После изгубих две скъпи приятелки, които пандемната ситуация попречи да бъдат спасени или направо отнесе – и тъгата промени перспективата.
Помага ми любимата ми „критическа нагласа“. Тя не е равна на критикуване, идва от един конкретен тип философия, която мога свръхопростено да сведа до следния съвет: не се „сливай“ със случващото се и със собственото си действане, винаги опитвай с част от себе си да стоиш на лека дистанция от ставащото и да се питаш защо става точно това, защо точно по този начин, как иначе би могло да бъде…
Всъщност всекидневно най ми помага многото работа. Хората, които обичам – като сияен хоризонт, тайно вътре в мен. Приятелите ми. Храбрите до лудост планове за работата ми на издател, трудно съвместими със ситуация на криза. Усещането ми да съм „политически въвлечен“ човек, вкоренено в моята страст да си съчинявам идеални общества и хора: „политически“ ще рече с цялата сила на нечия страст, вярвам в тези думи на един любим мислител.
Нека бъда граматически неправилна: помага ми очакването зедно да изгреем отново слънцето за нашата болна в много смисли планета.
Неугасимият оптимизъм на един Стрелец.
Всъщност всичко онова, което ми помага винаги. Вярата ми.Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.
Психичното състояние винаги е от свръхнепренебрежимо значение.
Едни от най-добрите идеи за текстове или издания са ми хрумвали в моменти на дистанциране от всекидневието, каквито съм пробвала да предприемам – пътувания-бягства надалеч, съвсем сама, когато имам да си изясня тъкмо психично състояние.
Превеждането на някои свръхсложни философски книги също е ставало възможно за мен само в подходящо психично състояние. Помня, че когато превеждах близо хилядате страници на книгата „Хиляда плоскости“ на Дельоз и Гатари, нечовешки сложна и трудна книга, смятана за „библията“ на философския постмодернизъм (не са малцина неразбиращите това понятие, които обаче на драго сърце се втурват да го изнасилват), се наложи да предизвиквам изкуствено у себе си много специфични психични състояния, което успявах да постигна чрез слушане на специфична музика. Мисля, че има интелектуални занимания, в които специфичното психично състояние е условие, без което работата е невъзможна. Мъчително е – великолепно е!В психотерапията се водим от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?
Като с ръбат, но любим приятел: убеждавам го, тихо слушам, крещя, прегръщам … В моята интерпретация вътрешният „друг“ не е един, много са. Като казвам това, и се шегувам, и съм сериозна. Дали отношенията със „собствените вътрешни други“ могат да са по-различни от отношенията с физическите „външни други“?
Към всекиго обръщаме различно свое лице, затова онова, което наричам „мое аз“, няма какво друго да е, освен сбор от тези лица – колкото по-хармоничен сбор, толкова по-добре, казвам си за него понякога; колкото по-пъстър и несходен, толкова по-интересно, казвам си друг път.
В друга парадигма бих казала, разбира се, че така нареченото „мое аз“ е съвкупност от множеството ми различни отношения – напрегнати от протичащата по тях сила! – с различни външни други. Които после се появяват като различни вътрешни други… – и ето, пак стигнах до същото. ☺В играта между тия „други“ – външни и вътрешни – всичко е добре дошло, освен нараняването. Така стигам до сърцето на моята лична философия: не наранявай. Включително „вътрешния си друг“.Какво е женствеността? Какво е най-женственото нещо, което сте правили?
С годините все повече не знам. Може би е липсата на насилие – силата на ненасилието. Прегръдка и прошка, сълзи от обич – ето това.Как се свързват феминизмът и женствеността?
Вероятно както маскулинизмът и мъжествеността. Шегувам се – защото се опитвам да избегна невидимите противоположности на „женственост“ и „феминизъм“ в невидимите им двойки. Опозициите предполагат битки между полюсите, омраза, стремеж към господство на едната страна.
Не искам тук да дефинирам „женственост“ (за разлика от „женскост“, надявам се мнозина да са се замисляли, че това са различни неща) и „феминизъм“, с неговите истории, теории, следващи се вълни… През дълъг период от време като издател се опитвах да допринеса към ако не осмислянето, то поне замислянето по тия проблеми и разграничения.
Да кажа най-просто, че има тип нагласа и поведение, които всекидневно произвеждат така наречената (ми) женственост. Върху това се градят по-широки и самоосъзнати набори от социални действия, за да ги защитя (особено ако ги усещам застрашени). В крайна сметка, ако свръхопростя, получава се следното: женственост и феминизъм се свързват така, както моето всекидневно действане като социално същество се свързва с начина, по който осъзнавам това мое действане и съм готова да го защитя.Има ли изцяло „женски“ теми?
В сферата на психичното и манталитетното – едва ли. В сферата на обсъждане на телесното – вероятно да. Не мисля, че мъже биха се интересували масово, сериозно и устойчиво от, да речем, формата и материята на тампони и превръзки за месечен цикъл или от удобството на типове сутиени.Но като цяло съм против разделенията на темите на мислене и говорене „по полов признак“. Влизането в темите (обувките) на другата/другия е чудесен начин да ставаш по-добро човешко същество.В ролята ви на жена какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?
Вниманието и нежността ме радват. Обичането. Грубостта и неразбирането ме натъжават. Страхувам се от насилие и несвобода, те ме и разгневяват, направо взривяват.
Като гледам какво пиша, отбелязвам си, че все са чувства. И си мисля – та нима това не е валидно и за човешко същество в ролята на мъж? Сродството е по дух, не е по пол.Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?
Да, дълъг и благодатен опит.
Една от многото ми лични теории, с които се забавлявам сериозно, се състои, семпло казано, в това, че най-великите книги в нашата ‘цивилизация на Книгата’, независимо дали философски или художественолитературни, всъщност говорят за едно и също. От Библията – до големите постмодерни текстове. Та тези най-велики книги всъщност по неизброими начини сочат в една и съща посока, с неописуемо различни ключове отварят една и съща врата към състоянието на повече щастие: и тази врата е саморефлексията. Повече саморефлексия. Ето това дава психотерапията – повече саморефлексия за повече щастие. Не искам да си представям, че някой ще откаже да е по-щастлив. Тази е високата полза.Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?
Когато започне да се пита дали е щастлив. Когато осъзнае, че не е щастлив. Няма нужда дори да се вглежда в отделни симптоми, болки в душата, нетърпимо нараняващи го хора, детайли, ситуации…
На онези, чиито треперещи гласове или ръце, чиито пълни със сълзи очи съм виждала, се осмелявам да казвам различни неща. Но все искам да им покажа през думите, че в онова тъмно, непоносимо и безнадеждно нещо, през което преминават, има ето тук врата, ето там прозорец – към Светлината. И те само трябва да поискат да ги отворят. Радостта иска да бъде пожелана. Добрият терапевт е като подадена ръка по понякога трудния път към нея.Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?
Ще ми се да мисля, че стигмата все повече изчезва. По-скоро има някакво лъжовно усещане, че психичните затруднения са нещо пренебрежимо, не толкова „сериозно като тялото“, че не могат да доведат до смърт, че ще отминат от само себе си… „Да отидем на скенер, остави сега кошмарите насън…“ – ето ви една свръхкрасноречива фаза. Именно с тези митове – повече, отколкото със срама – си мисля, че трябва да се преборим. Да реабилитираме психичното в двойката противоположности тяло-психично. Докато осъзнаем, че не са никакви противоположности, а наши виждания на аспекти от едно цяло. От чиято добра кондиция поравно зависи щастието ни – употребявам много тази дума, но с нея маркирам всекидневно усещане, не някакво „велико“, рядко събитие.Какво бихте казали на / попитали екипа на Kabinet.bg?
Да имате силата да не се отказвате. Да не спирате да обичате каквото правите. Да намирате всяка сутрин радост и енергия за него. Да си знаете, че няма такова нещо като единодушно признание за усилията, но и това е добре…
И да попитам, в духа на вашите въпросите тук – жени ви търсят повече, нали? Ако знаете как искам да ми кажете, че греша!
Снимка: Яна Левиева©
Настоящата публикация се случва с подкрепата на Български фонд за жените, но тя не отразява становището на финансиращата организация и БФЖ не носи отговорност за съдържанието ѝ.2021-03-15 09:42
