Какво е да си жена по време на пандемия? Има ли нов смисъл женствеността? Как изглежда тя зад маската? Какво е женско психично здраве? Готови и универсални отговори няма. Разговаряме по темата с 8 жени с различни истории, професии и опит. Продължаваме с настоящата поредица през целия март.
Може би сте виждали Мила в някое от малките кафенета по Шишман или Оборище да говори с приятел в слънчев следобед или да се разхожда в някой парк с типичната си устремена походка. Еднакво интересно и задълбочено с нея може да обсъждате актуални политически теми, кино или театър, а при цялата ѝ сериозност и много да се смеете. Мила ще ви изслуша без да ви прекъсва, а ако поискате мнението ѝ, е много вероятно да чуете нещо, за което не сте се сещали преди.Мила Манчева е социален изследовател в областите на миграцията и социалното включване. От 2019 година работи в Европейската агенция по убежището в Малта, където се занимава с проблемите на психичното здраве на търсещите убежище и това на служителите в тази сфера. Мила е психодраматист в обучение.Какво значи някой да е психично здрав? Кога е истински добре?
Психично здрав звучи като заключение в лекарски картон, което, макар и с позитивен знак, малко изчерпва въображението. Давам си сметка, че това е терминът, както и че работя точно с него в настоящата ми работа. Мисля също, чеда си в добро психично здраве и да си истински добре не са едно и също нещо. Представям си, че сме в добро психично здраве, когато имаме някакъв относителен емоционален баланс - способност да изпитваме и преживяваме радост, привързаност към близките си и въобще към други от нас; да се гневим, когато имаме добра причина за това; да приемаме тъгата, унинието или скръбта и да преминаваме през тях, когато се срещаме с трудни обстоятелства, трудни отношения или загуба. Човек има по-добри и по-трудни периоди, ако успее или има късмет да запазва тази способност да чувства, да се свързва с чувствата си, да може да говори за тях със свои близки, това е едно добро психично здраве, в което ще има и състояния на спадове. Ако човек, наскоро загубил близък, започне да не се храни добре, стане по-затворен, потиснат, или развали съня си – това не бих нарекла недобро психично здраве, а жива психика, която реагира в ситуация на загуба. Такъв човек не е добре в смисъла на това как се чувства, но психиката му не e болна или нездрава. Иначе да си истински добре предполага емоционални състояния в по-светлия спектър и относително отсъствие на сериозни грижи, може да добавим и усещане за смисъл.През последната година личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?
Пандемията като психично преживяване за мен имаше до тук три етапа. Първите месеци бяха критични, промяната беше внезапна, загубата на контрол над съвсем прости аспекти от живота ни обезсилваща, представата, че ще се заразим или умрем ни придружаваше така да се каже в упор и на фона на наистина празни пространства. За мен тази първа фаза беше трудна, прекарах я извън България в мястото на настоящата си работа – Малта, и при затворено летище. Тези месеци минаха в ограничени физически контакти и срещи и главоломно онлайн общуване, което вършеше чудодейна работа. Тогава прекарвах цялото си време в онлайн говорене, видео срещи и ходене по малтийските шосета, които там неизменно съпровождат каменните плажове и морето. През лятото, когато успях да се прибера в България, всички бяхме по-спокойни и по-свободни, а есента и зимата се намести някакъв баланс между физическото предпазване и човешкото свързване, защото в крайна сметка това е опозицията, пред която всички сме изправени. Така или иначе вече цяла година работя от вкъщи (по принуда) и това изважда една съществена част от ежедневието ми от физически контакт. Това, което ми помага в това шантаво време, са работата, връзките с приятелите и близките и разходките. Като се замисля тези неща ме центрират и по принцип, може би в пандемията ходенето стана особено важно и се отворих много повече за общуване онлайн. Всичко това обаче продължава твърдедълго време и има едно натрупване и умора, зад които вече стоят някакво угнетение, нетърпение, може би гняв. Дали вече носим едни тихи, незабележими депресии не зная, но чувствам тази умора за себе си и я виждам и в приятели и близки. Мисля, че сега не можем да разберем как всичко това ни се отразява психически. Възможно е да се окаже че сме били по-устойчиви, но е възможно да се окаже и че сме пострадали.Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.
Мисля, че за всичко което съм правила или предприемала психичното ми състояние е било от значение. Например чистенето вкъщи е нещо, която не мога да правя без психическа настройка. Затова и нямам график за чистене, ден или интервал. Само мисълта, че мога да чистя в определен ден и час вече ми създава стрес. Мисля обаче, че за начинанията важи и обратното – когато правим нещо, в което вярваме, което считаме за важна кауза, и дай боже имаме съмишленици в него, това подпомага по най-добрия възможен начин психичното ни състояние.В психотерапията се водим от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?
Аз много си говоря сама, в смисъл на глас, правя го вкъщи, но най-редовно си говоря и по улиците – това за мен е нещо много естествено, бих казала, че така функционирам. Разбира се, гледам да приказвам на себе си, когато няма хора наоколо, особено навън. Дали този, на когото приказвам, е моят друг, не зная, но нещо в мен ме слуша с едно голямо спокойствие. В редки моменти ще се случи да се обади “Мила, стига вече!” и това става, когато започна да забивам в една тема, така да се каже на празни обороти. Замислям се за първи път какво би имала да каже тази моя част, която ме слуша и понася 24/7 live.Какво е женствеността? Какво е най-женственото нещо, което сте правили?
Последната година не мисля, че съм правила нещо особено женствено. Основна част от времето си прекарвам в домашни панталони ала-пижам - когато работя, или в клин и маратонки - когато съм навън. Повече от година се изразявам преобладаващо в пространство 20 на 30 сантиметра, моят компютърен екран иначе казано, и това не провокира особено моята женственост. И май не мога да отлича едно най-женствено нещо, което да съм правила. Женствеността е самоусещане, на което имам съпротива да дам думи. Дали бихме задали същия въпрос на мъж: Какво е мъжествеността? Какво е най-мъжественото нещо, което сте правили?Как се свързват феминизмът и женствеността?
Свързват се пряко. Феминизмът, който разбирам като усилие жените да имат равен достъп, участие и заплащане с това на мъжете, е възможност за повече свобода на жената и по отношение проявите на нейната женственост и, ако се замислим, и по отношение проявите на нейнитe “мъжествени” страни. Феминизмът си е битка за женственост, която да не се ограничава в по-традиционно предписваните ни роли на съпруги, майки, грижещи се за дома спътници в живота на мъжете, да не се ограничава и от упорите опити за крайно сексуализиране на жените – защото там женствеността не може истински да диша.Има ли изцяло „женски“ теми?
Според мен не.В ролята ви на жена какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?
В последните години не съм имала щастливи моменти, бих могла да кажа съвсем накратко. Най-близкото състояние е било това на радост от общуване с добър приятел, от слънчев ден, от някакво сполучило усилие в работата, от внимание и подкрепа, които съм дала и виждам, че са поети и са били от значение. Тъгата ми е познато чувство, но с годините може би започна да ме посещава по-рядко и с по-умерена сила. Много лесно се гневя от прояви на некоректност от човек към човека и много се дразня от прояви на неискреност, като в тези пространства понякога мога да ставам рязка, неразбираща и съдеща. Имаше период, в който се страхувах от смъртта. Той настъпи след като загубих майка си и беше истински трудно. Благодарна съм, че отмина. Мисля и че имам страх от това да не стане така, че да не мога да разчитам на себе си и това е страх, който има съществена роля в решения, които съм взимала.Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?
Да, имам опит с терапия и ценя времето, вложено в нея. Психотерапията помага да разбереш себе си малко по-добре, да бъдеш по-грамотен по отношение на чувствата като цяло и твоите собствени чувства още повече, да приемеш свои страни, които социалният ти аз често изтиква в тъмното. Самият акт да се обърнеш към Друг човек с лицето и очите си и да заговориш за страховете си, уязвимостта си, тайните си, срама си, е лечебен. Срещата с терапевт, който ни дава вниманието си и ни държи в ума си, може да бъде много подкрепяща и не, това не е среща, подобна на тази с добър приятел, с когото бихме споделяли проблемите си.Терапията най-общо може много да помогне да се свързваме по-пълноценно с другите и с реалността, да преминем през трудни периоди, да очертаем границите си. Същевременно терапията не е магическа пръчка, тя работи във времето, иска посвещение.Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?
Аз вярвам, че в много от случаите човек добре усеща кога има нужда от помощ и психотерапия, като причините могат да бъдат много - например когато нещо в живота ви упорито не върви, когато имате трудни и турбулентни отношения с важни за вас хора, когато преживявате самота или вътрешна изолация, когато търпите насилие във връзката си или когато определени страхове станат твърде големи и трудни за овладяване. Понякога можем да боледуваме твърде често или да имаме симптоми без ясна физиологическа причина и тогава отново психотерапията може да ни помогне да разберем какво е това, което ни казва тялото.Мисля, че решението да се обърнеш за психотерапевтична помощ е много лично, много интимно и е процес. За някои хора, този процес може да е по-кратък, за други да отнеме повече време. Така че за хора, които вече мислят за това, те са започнали да отварят вратата, да мобилизират смелост да срещнат себе си и проблемите си през психотерапията.Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?
Наистина все още има хора, които трудно се решават да се обърнат към терапевт, когато имат психични затруднения. Мисля, че това често е свързано с един предразсъдък и една стигма: предразсъдъкът на неуспеха и стигмата на лудостта. Понякога е трудно да приемем, че имаме психични затруднения, защото го разбираме като признание, че не сме се справили – не сме достатъчно обичани, не сме достатъчно щастливи, не сме добре поставени, нямаме приятели, не сме тези добри родители. Живеем в култура на успяването и на позитивизма и когато имаме затруднения във връзките си, брака си, или с децата си, не ни се иска да го приемем, още по-малко - да говорим за това с един непознат терапевт или въобще с друг човек. За съжаление в културата ни има много страх и по отношение на лудостта или психичните разстройства. Можем да приемаме физическото неразположение, физическата болест като нещо, което е част от живота ни и там можем да даваме всичкото съчувствие и подкрепа, на които сме способни. Но когато става въпрос за лудост, за болест на душата и ума, там ни води страхът, там се отдръпваме. Така все още има хора, които при психични затруднения се опасяват да не бъдат “взети за луди”, обръщайки се към терапевт. Това, разбира се, е продукт и на липсата на базово образование по въпросите на чувствата и емоционалния живот, както формално в училище, така много често и в семейна среда.
Същевременно мисля, че все пак пристъпването към психотерапия все повече се нормализира и приема като част от възможностите, с които разполагаме или поне е много по-нормализирано в сравнение с 20 години по-рано.Какво бихте казали на / попитали екипа на Kabinet.bg?
Интересно и справедливо към тях е и мъжете да бъдат попитани как преминават през пандемията, как им се отразява всичко свързано с нея, как се справят, какво мислят за психотерапията. Дали бихте направили подобни интервюта и с мъже?
Настоящата публикация се случва с подкрепата на Български фонд за жените, но тя не отразява становището на финансиращата организация и БФЖ не носи отговорност за съдържанието ѝ.2021-03-19 08:50
