Антоанета Колева е по образование философ, а по професия – издател на книги (КХ - Критика и Хуманизъм, издателска къща). В така нареченото си „свободно време“ превeжда любимите си автори от една точно определена френска интелектуална традиция.
Как се чувствате в момента?
На везните между общоразпространената зимна депресия и усещането за нахлуваща пролетна радост. Тъкмо преминавам към надделяване на „пролетното блюдо“ – все повече идеи най-нахално пристигат в ума ми, боя се дали ще мога да осъществя всички в задаващия се пролетно-летен енергиен прилив.Какво значи според Вас някой да е психично здрав? Кога е истински добре?
Ако някой даде формула за „истински добре“, ще му се изсмея или добре ще го почерпя и рекламирам цял живот! Всичко е ситуативно. Откак свят светува хората се питат какво е „добър живот“, питат се дълбокомислено най-големите философи – какво е истинското добре-живеене. Вероятно и тук важи формулата за щастието – когато си щастлив, не ти хрумва да се питаш дали си щастлив. Мисля, че е така и с психичното здраве.Надявам се, че не е толкова далеч в бъдещето времето, когато, щом се каже „здраве“, психичната му страна ще се разбира като неотделима част от понятието, няма да е нужно да бъде споменавано изрично – в момента, уви, май не се мисли масово така. Националната здравна каса все така не покрива разходи за грижа за психичното здраве с помощта на психотерапевти или психолози, нали?
Да съм „истински добре“ – представям си го като коктейл от нагласи и състояния, какъвто всеки един човек уникално забърква за себе си, цял живот се учи и все поправя личната си рецепта. Даже подозирам, че когато се научиш да го правиш съвършено, тогава си и отиваш от света.
През последните две години личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?
Макар че мога да говоря много, няма да спекулирам любителски по темата какви психични промени наблюдавам като резултат от пандемията, епизодите на „затваряне“, вдишването на лепкавия невидим страх във въздуха между хората, озлобяването до озверяване на лагерите „аз съм си най-важен, не ме интересуват мерките ви“ versus „важно е всяко човешко същество и аз не мога да съм добре, без да са добре и другите“. В началото си мислех доста по-бодряшки, че причиненото от вируса временно „забавяне“ на света, иначе полудяващ от ускорение, може да се приеме като шанс – шанс за рефлексивно заставане на дистанция от случващото се, т.е. да употребим повечко време за осмисляне – накъде отивам аз, накъде отива светът... После лични тъги поради вируса промениха перспективата. Помага ми любимата ми „критическа нагласа“. Тя не е равна на критикуване, а идва от един конкретен тип философия, която мога свръхопростено да сведа до следния съвет: не се „сливай“ със случващото се и със собственото си действане, винаги опитвай с част от себе си да стоиш на лека дистанция от тях, да се питаш защо става точно това, защо точно по този начин, как иначе би могло да бъде…Всъщност всекидневно най ми помага многото работа.Хората, които обичам – като сияен хоризонт, тайно вътре в мен.
Приятелите ми.
Храбрите планове за издателството ни, трудно съвместими със ситуация на криза. Усещането ми да съм „политически въвлечен“ човек, вкоренено в моята страст да си съчинявам идеални общества и хора: „политически“ ще рече с цялата сила на нечия страст, вярвам в тези думи на един любим мислител. Неугасимият оптимизъм на един Стрелец. Всъщност всичко онова, което ми помага винаги. Вярата ми.
Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.
Психичното състояние винаги е от свръхнепренебрежимо значение. Едни от най-добрите идеи за текстове или издания са ми хрумвали в моменти на дистанциране от всекидневието, каквито съм предприемала – пътувания-бягства надалеч, съвсем сама, когато имам да си изясня тъкмо психично състояние. Превеждането на някои свръхсложни философски книги също е ставало възможно за мен само в подходящо психично състояние. Помня, че когато превеждах огромната книга, преживявана от мнозина като „библия на постмодерното“ – „Хиляда плоскости“ на Дельоз и Гатари, нечовешки сложна и трудна книга, се наложи да предизвиквам изкуствено у себе си много специфични психични състояния, което успявах да постигна чрез слушане на специфична музика. Същото важеше за работата над една тетралогия от книги на Морис Бланшо – но състоянията бяха други, музиката като мост към тях – също. Мисля, че има интелектуални занимания, в които специфичното психично състояние е условие, без което работата е невъзможна. Мъчително е – великолепно е!Психотерапията се води от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?
Като със заядлив, но любим приятел: убеждавам го, слушам, крещя, прегръщам … В моята интерпретация вътрешният „друг“ не е един, много са. Като казвам това, и се шегувам, и съм сериозна. Дали отношенията със „собствените вътрешни други“ могат да са по-различни от отношенията с физическите „външни други“? Към всекиго обръщаме различно свое лице, затова онова, което наричам „мое аз“, няма какво друго да е, освен сбор от тези лица – колкото по-хармоничен сбор, толкова по-добре, казвам си за него понякога; колкото по-пъстър и несходен, толкова по-интересно, казвам си друг път. В друга парадигма бих казала, разбира се, че така нареченото „мое аз“ е съвкупност от множеството ми различни отношения – напрегнати от протичащата по тях сила! – с различни външни други. Които после се появяват като различни вътрешни други… – и ето, пак стигнах до същото.В играта между тия „други“ – външни и вътрешни – всичко е добре дошло, освен нараняването. Така стигам до сърцето на моята лична философия: не наранявай. Включително „вътрешния си друг“.
Какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?
О, изброихте основни чувства плюс най-важното състояние.Деликатността и нежността ме радват. Обичането.
Успехът, смехът на някого, когото обичам, ме вдига до небето.
Грубостта ме натъжава, тя има безброй измерения. Включително неразбирането, неспособността за разговор.
Страхувам се от насилие и несвобода, те ме и разгневяват, направо взривяват. Както и осезаемата несправедливост.
Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?
Имам благодатен опит. Една от многото ми лични теории, с които се забавлявам, се състои, семпло казано, в това, че най-великите книги в нашата “цивилизация на Книгата”, независимо дали философски или художественолитературни, всъщност говорят за едно и също. От Библията – до големите постмодерни текстове. Та тези най-велики книги всъщност по неизброими начини сочат в една и съща посока, с неописуемо различни ключове отварят една и съща врата към състоянието на повече щастие: и тази врата е саморефлексията. Повече саморефлексия. Ето това дава психотерапията – повече саморефлексия за повече щастие. Не искам да си представям, че някой ще откаже да е по-щастлив. Тази е високата полза.Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?
Когато започне да се пита дали е щастлив. Да се пита все по-често, все по-неудържимо. Или когато осъзнае, че не е щастлив. Няма нужда дори да се вглежда в отделни симптоми, болки в душата, нетърпимо нараняващи го хора, детайли, ситуации…На онези, чиито треперещи гласове или ръце, чиито пълни със сълзи очи съм виждала, се осмелявам да казвам различни неща – но само ако бъда попитана. Не трябва да се настоява някой друг да отключи своята врата към радостта с твоя ключ.
Но все искам да покажа на такива хора, че в онова понякога тъмно, непоносимо и безнадеждно нещо, през което преминават, има ето тук врата, ето там прозорец… И те само трябва да поискат да ги отворят. Радостта иска да бъде пожелана. Добрият терапевт е като подадена ръка по понякога трудния път към нея.
Какво бихте казали на някого, който в момента не се чувства добре?
„Какво да направя за теб?“, с цялата топлота, на която съм способна.Оттам насетне… казах го преди малко.
Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?
По-скоро има някакво лъжовно усещане, че психичните затруднения са нещо пренебрежимо, не толкова „сериозно като тялото“, че не могат да доведат до смърт, че ще отминат от само себе си… „Да отидем на скенер, остави сега кошмарите насън…“ – ето ви една свръхкрасноречива фаза. Именно с тези митове – повече, отколкото със срама (от типа „А бе, аз да не съм луд, че да ходя на терапевт!“, „Ама какво ще си кажат хората за мен!“) – си мисля, че трябва да се преборим. Да реабилитираме психичното в двойката противоположности тяло-психично. Докато осъзнаем, че не са никакви противоположности, а наши виждания на аспекти от едно цяло. От чиято добра кондиция поравно зависи щастието ни – употребявам много тази дума, но с нея маркирам всекидневно усещане, не някакво „велико“, рядко събитие.#ИмаКойДаTeЧуе е кампания за психичното здраве на Български фонд за жените и Kabinet: Спешна психотерапевтична помощ.
Ако имаш нужда от подкрепа, запази си час за безплатна психотерапевтична сесия на 0800 20 202 или на kabinet.bg.
Виж повече за кампанията тук.
