Бояна Петкова е лекар, активист за майчино и детско здравеопазване, майка на две момичета, и муха без глава.
Как се чувствате в момента?
Добре. И трудно. Ако човек може да се чувства “трудно”. Три години пандемия, безброй часове дистанционно обучение, дете в седми клас, дете във втори клас, професията ми… Знам, че реално са 2 години, ама нали знаете, като в прогнозата за времето, “усеща се като…”. Сега, аз съм от онези ужасни хора, които намират как да превърнат най-трудните ситуации в нещо добро, за някого… Не съм го култивирала това, така съм си. Нещо в мене си казва “дай ми го това трудното & hold my beer”...Какво значи според Вас някой да е психично здрав? Кога е истински добре?
Ох, това е чудесен въпрос, на който мога да дам май само някакъв абстрактен отговор. Да си психично здрав не значи винаги да си добре. Обаче значи някакси да си синхронен на себе си, да си се научил да следваш естествената ритмика на живота: да забавяш, да забързваш, да спираш ако/когато трябва, да си *в* себе си, чисто физически… Значи още да можеш да стоиш в “трудното”, без да избягаш с писъци, и да можеш да му позволиш да те променя, да те пренарежда, обаче и да имаш някаква лекота в “лесното”, защото понякога лесното ни е трудно, а трудното ни парализира, и тогава може да се наложи да потърсим помощ.През последните две години личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?
Ами аз още в първите седмици на първия локдаун като някаква черна станция повтарях, че ни очаква паралелна пандемия от психични заболявания във всички възрастови групи, домашно насилие, изобщо всички тези страшни неща, които се случват на хората, когато са поставени в ситуации без изход. През лятото на 2020 г. с фондация за палиативни грижи за деца “Ида” и социолога Венелин Стойчев направихме едно анкетно проучване за качеството на живот в пандемията, защото си дадохме сметка, че в момента всички живеем така, както живеят обичайно хората с хронични и тежки заболявания - в социална изолация, несигурност… и се питахме дали сме станали малко по-чувствителни към трудностите им. По-късно същата година същият екип направихме още едно проучване “Пандемия и психично здраве” с много интересни резултати. Искахме да се концентрираме върху децата и родителите на деца в училищна възраст, защото беше ясно, че те изнасят цялата тежест на мерките в България поради лошото управление на кризата. Анкетата събра 2,400 респонденти, това е огромно участие за такъв тип проучване, 20% от жените и 24% от мъжете бяха казали, че психичното им здраве е в риск през последната година. 65% от респондентите бяха казали, че COVID кризата се отразява зле или много зле на семейството им. Най-засегнати бяха децата в прогимназията, които не бяха все още достатъчно големи, за да водят напълно самостоятелен живот, но и не бяха достатъчно малки, за да получават пълното внимание на родителите си, и които прекараха изключително дълги периоди, изолирани от естествената си среда на приятели и съученици.Ох, това беше едно дълго лирическо отклонение, но темата силно ме вълнува. Как преживявам ли? За мен периодът донесе голяма близост с децата ми, големи промени във взаимоотношенията ни, една внимателност към нуждите на другите у дома, повече разбиране за трудностите им. Но това не се случи от само себе си, а с много усилия специално от моя страна, защото често казвам “що за социална изолация е това, в която всички са нонстоп заедно и не можеш да си чуеш мислите?” Аз имам нужда от периоди на усамотение и вглъбяване, и това беше за мен най-голямото предизвикателство, да отвоювам вътрешно пространство за себе си, когато нямаше къде да отида, за да съм сама.
Какво ви дава надежда в трудни времена? Какво ви крепи?
Ами, приятелите. Общностите. Племето. Музиката. И морето. Това са константно важните неща в живота ми. Това е ужасно клише, но - хората, пред които не трябва да се измислям. Хората, които разбират самоиронията ми. Хората, които могат да ми кажат “оф, Бояно, искам да ти шибна един” и това да прозвучи любовно. И мисълта, че има два сезона - лято, и “иде лято”, и че морето винаги си е там и няма никаква опасност да му се случи нещо. Обаче тази зима реших да се сдобрявам със зимата и се качих на ски за пръв път от 25 години, и взе, че ми хареса, та и останалата част от годината доби някакъв оптимизъм.И нещо по-абстрактно - промяната ме крепи. Вътрешното знание, че докато сме живи, има “накъде”, има вътрешна посока. Много ми е тягостно, когато имам чувството, че съм достигнала някакъв таван, някакво ограничение, че “цикля” или стагнирам, но вече се научих да знам, че това е само временно, и не ме фрустрира толкова. Вече ги мисля тези периоди като периоди на натрупване, и после в един момент идва промяната. Как беше онова за количествените натрупвания и качествените промени…, та и аз така. Обичам движението, циклите, приливите и отливите.
Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.
О, върнахте ме в един страхотен проект от миналата година, направихме го съвместо с Fine Acts (Яна Бюрер-Тавание) и фотографката Яна Лозева, много ги обичам и двете, бяхме “трите Яни”, защото и на мен така ми казват приятелите ми. Казваше се “Шалът на приемането” и помолихме хора, живеещи с различни психични заболявания или преживели различни състояния - депресия, тревожност, бърнаут, зависимост, дори шизофрения, да оплетат парчета от шал по зададена от нас цветова схема и после ги съединихме в един огромен, над 60-метров ужасно красив и цветен шал. Изложихме го за една седмица в галерия „Credo Bonum“ и паралелно с това организирахме онлайн и офлайн един формат на разговори, подобен на Human Library - индивидуални срещи между хора, които искаха да споделят нещо за себе си и за психичното здраве с други хора, които имаха нужда да поговорят по тези теми. Беше страхотно жизнеутвърждаващо преживяване за всички участници. Искахме да покажем, че хората с психични заболявания или които са преживели такъв период в живота си - това може да е всеки от нас и повечето от тях са напълно функционални хора със семейства, деца, работа... “Нормални” хора. Надявам се да можем да повторим събитието и в други градове през 2022 г., Пловдив и Стара Загора вече са се заявили.Психотерапията се води от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?
Ами - опознавам го. Не му давам много да се крие в сенките, подмамвам го на светло, питам го неща, сърдя му се, после се помиряваме, имаме си един танц такъв, обикаляме се… Гледам да съм честна, като знам, че човек никога не е напълно честен, защото просто има много неща, които не знае за себе си, просто се опитвам тези неща с времето да стават по-малко. Когато е трудно, знам, че е важно. Важно е да остана, обаче понякога е окей да си взема почивка. Това май не го написах преди - да си психично здрав значи да знаеш, че не си всемогъщ и да си в мир с това. Обаче това е един много болезнен процес в началото, поне за мен беше, да приема, че е окей да не съм изключителна, че е окей да съм обикновена, и че даже е хубаво да е обикновен човек, има нещо много освобождаващо в това. А, и да знам, че всеки е гъз понякога, аз включително, но винаги е добре да спреш да бъдеш гъз.Какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява
Приятелите, морето, виж по-горе. И когато отношенията ми се развиват и задълбочават, когато мога да си позволя повече уязвимост с някого, и той ми отвърне със същото. Радва ме, когато децата ми са спокойни и виждам как стъпват по-уверено, по-синхронно със себе си, как се страхуват по-малко, как могат да поискат помощ, когато ми покажат, че ми имат доверие, дори когато ни е трудно… Радва ме, когато имам усещане за Общност, в малък и голям мащаб. Щастието още не съм го разбрала какво еЕ, може би едни мигове в природата са щастие…
Натъжава ме, че културната и социалната норма в България са много наказателни към различните, било те възрастни или деца. Не е нужно да имаш психично заболяване, да си зависим, беден или от етническо малцинство. Достатъчно е да не отговаряш напълно на стереотипа за “нормалност” и всички системи в тази държава те изплюват, никоя не те подкрепя. Образователната система ме натъжава дълбоко. Всеки досег със здравеопазването ме изкарва от кожата ми. Абсолютното нежелание или невъзможност да се обединим за нещо по-добро, нещо, което да стъпва на някаква обща воля, нещо, което да не отбива номера. Това са генерализации, разбира се, защото ежедневието ги опровергава в лицето на отделни хора, но аз все искам да е повече, да е за всички, базисната грижа, държавното образование да са достатъчно добри, а оттам нататък да има надграждане. А те не са.
Какво остана… от какво се страхувам? Е, като всеки нормален човек, страхувам се за децата си, но гледам да не го усещат прекалено много. Страхувам се да не се уморя и откажа, преди да успея да направя, каквото е важно за мен.
Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?
Имам дългогодишен и чудесен опит с психотерапия в група и индивидуално. Общо 5 години съм се занимавала с психодрама - първо в група за личен опит, после като обучаващ се психодраматист. Имам асистентско ниво, това е едно от нещата, които искам да довърша в този живот. Индивидуалната ми терапия със сегашната ми терапевтка навлезе в петата си година… така, като го видиш написано, е малко стряскащо. Преди това имам няколко неуспешни опити с други хора - не защото са били лоши терапевти, а защото човек трябва да си “кликне” с неговия човек, иначе не става. Това е едно много дълбоко и значимо партньорство.Никога не съм гледала на психотерапията като на едно място, където отиваш, и някой ти казва какво да правиш с живота или ти казва нещо за тебе, до което не си достигнал сам. Терапията е процесът на това да осветлиш този “вътрешен друг” и да го интегрираш, да направиш сам себе си по-цялостен, то никога не може напълно, но повече, достатъчно…
Ползите, когато си отдаден на процеса, са, че достигаш един вътрешен мир. Т’ва да приемеш себе си, да харесваш себе си, да обичаш себе си са едни клишета. Не е това. Много по-интимно е. Това е да можеш да бъдеш със себе си, защото “себе си” е единственият човек, с когото винаги трябва да бъдеш. И не е хубаво да е болезнено.
Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?
Не правете като мен.Макар че повечето хора правят като мен - отиват на терапия в насипно състояние. Понеже хората не сме много умни и ни трябва някакъв катаклизъм обикновено, за да ни накара да се конфронтираме със себе си, иначе малко гледаме да го избягваме. Аз все се шегувам, че у дома само котките не ходят на терапия. Един ден гледам малката ми дъщеря, седнала на една табуретка пред кучето, да му говори: "Здравейте, аз съм Вашият психотерапевт, какви са Вашите проблеми?” Много се смях, но и някакси се потупах по рамото, че за децата ми това е нормализирано като начин да потърсиш подкрепа.
Много често хората се страхуват да отидат на терапия, защото се притесняват какво ще се случи там, дали няма да се “разпаднат” и после как ще се събират. И така накрая се разпадат от само себе си, отиват на терапия и там се събират. За мен терапията е малко като превенцията в медицината, по-добре по-рано… обаче разбирам, че понякога има една болка, която е трудно да си спестиш… въпреки че звучи малко контраинтуитивно, малко парадоксално.
Какво бихте казали на някого, който в момента не се чувства добре?
Бих му казала да потърси помощ (клише). Не бих му казала непременно да отиде на терапия, въпреки че обикновено това правя. Един близък човек даже ми каза, че намира вярата ми в терапевтите за трогателна.Бих му казала да се довери на някого - на първо време, да намери някого, пред когото не е нужно да е “силен”. И, между другото, психиатрите са едни добри хора и въпреки предразсъдъците ни към “хапчетата”, понякога хапчетата спасяват. Понякога имаш нужда и от такава подкрепа, за да отвориш пространство, да активираш ресурс за психотерапевтична работа. Това мнение може би не е много популярно, но аз се научих да съм много по-малко първосигнално осъдителна към неща, които не познавам.
Бих му казала още, че “слон се яде на малки хапки”, че проблеми се решават един по един, а не всички наведнъж, и че всичко се променя. Когато ни е трудно, имаме склонност да не виждаме как нещо може да е по-различно… Мозъкът ни просто “забива” и не вижда и не чува нищо различно от ужаса и отчаянието, всичко става черно-бяло, най-вече черно. Но в моя опит “спасението” минава през човешкото свързване. Може и да има други начини, ама май не ги познавам.
Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?
Не знам…, защото културно не е прието да си несъвършен, да грешиш, да не можеш. Някакси е укоримо, всички непрекъснато се мъчим да демонстрираме колко сме fine. Колко се справяме. Не можеш да кажеш, че не можеш, защото социумът ще те санкционира. Това го плащаме с лихвите, обаче, като общество, като общност. Не сме научени да сме нежни - към себе си и към тези наоколо, не сме научени да създаваме пространства на близост, и да бъдем пазители на пространството на другия, в което той може да греши, да е несигурен, да не е радостен, да е нещо друго - тъжен, уплашен, гневен… Много, много глупаво е това, толкова излишно страдание. Има стигма, разбира се. Започва от детската градина. Преди години от детската градина на дъщеря ми изгониха едно дете, защото не можеше да спази социалната норма - да слушаш и да папкаш. Децата пораснаха, но аз още съм гневна, че възрастните си позволиха да наричат едно 5-годишно дете “бъдещ рецидивист”. Толкова малко разбиране имаме. Още по-малко разбиране имаме за това, че за НАС е важно И другите да са добре. Че “човекът не е остров, вътре в себе си затворен”...#ИмаКойДаTeЧуе е кампания за психичното здраве на Български фонд за жените и Kabinet: Спешна психотерапевтична помощ.
Ако имаш нужда от подкрепа, запази си час за безплатна психотерапевтична сесия на 0800 20 202 или на kabinet.bg.
Виж повече за кампанията тук.
