Меню
Новини ∙ Kabinet.bg

Има кой да те чуе: Милена Едвиг


*Автор на снимките е Вихрен Георгиев. Поредицата интервюта е първоначално публикувана в страницата на People of Sofia.

Казвам се Милена Едвиг и съм собственик на галерия за съвременно изкуство Doza Gallery и управляващ партньор в рекламна агенция B+RED. Имам дългогодишен опит в създаването и развитието на кампании и творчески продукти, популяризиращи социално-ангажирани проекти и инициативи за бизнеса и неправителствения сектор.

Как се чувствате в момента?

Не съвсем добре. Баща ми почина внезапно наскоро и още се опитвам да свикна със загубата.

Какво значи според Вас някой да е психично здрав? Кога е истински добре?

Когато може да работи и да обича. Това не е според мен, а според Фройд. На този въпрос е отговорил точно толкова изчерпателно: „Lieben und Arbeiten“ и в моя личен опит това винаги е било валидно. Ние сме тук за кратко и имаме да свършим само тези две неща – да сме любящи същества и да произведем нещо.

През последните две години личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?

В началото имах чувството, че всичко е сън, че ще се събудя и върна в реалността, която познавам. Изпитвах огромен страх. За работата, за галерията, за артистите, на които им предстоеше изложба, за децата ми, за бъдещето. След това се мобилизирах, казах си – ми това Е, каквото Е – да видим какво да правим. И оттогава е така, но то всъщност е било и преди - периоди на творчески подем и тревога за бъдещето.

Какво ви дава надежда в трудни времена? Какво ви крепи?

Надежда ми дават най-прекрасният съпруг и малко, но верни приятели, децата – три на брой, както и кучето Роби, което ми напомня, че най-важното във физическия свят е да има какво да се яде и с някой да излезеш на разходка. Не е зле. За духовното, за смисъла – това е изкуството. Като филтър и катализатор на социална промяна. Животът продължава – напук на всичко и въпреки нас. А той може да е хубав и това зависи от нас като общество, но и като човешки единици.

Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.

Не мога да се сетя за начинание, в което психичното състояние да не е от значение. То е като да ме питаш кога е хубаво да бъдем физически здрави. За себе си съм намерила баланса – за мен най-важно е да мога да живея спокойно с изборите, които правя.

Психотерапията се води от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?

С приятели се шегуваме, че от толкова много работа нямам време да опозная моята Депресия. Графикът ми е разпределен за месеци напред. Та тази друга понякога се опитва да каже здрасти, но засега сме само бегли познати. Има една неспяща и тревожна Милена, на нея ѝ казвам – човек, наистина няма какво да направим в два часа посред нощ. Заспивай. И спя. Докато на някое дете не му се запуши носа или не сънува кошмари. Но като че ли успявам да съм в мир с моята друга. Засега.

Какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?

Щастлива съм, че работя това, което работя. Благодарна за семейството, което имам. За приятелите, които ме вдъхновяват. Бъдещето винаги може да е светло. Баща ми казваше: всичко ще е наред. И то накрая винаги е. Човек обаче трябва да положи усилие. Да пие чаша вино с приятел, да си каже – абе не е толкова зле. Да повярва в тая еволюция, в пътя напред. Човекът е адаптивно животно. Аз не се обръщам назад. Ето преди време тази действителност беше невъзможен сценарий, обаче сега сме тук. И свикваме – това е. Разгневена съм на хората, които поставят себе си пред обществoто, на тези, които са убедени, че техният избор е по-правилен. За ваксинацията говоря. Има теми, по които цивилизованата част от човечеството постига съгласие, и тези теми не се поставят под съмнение. От научна и морална перспектива сме се съгласили кое е най-доброто. Ние обаче най-добре си знаем. Не искам да дойде ден и те да съжаляват за избора си, между тях има хора, които обичам. За тях се страхувам. Наясно съм, че проблемът е по-сложен, политически и исторически обусловен. Обаче се уморих да разбирам. Иначе преди се гневях на климатиците, кабелите, минералната мазилка и ПВЦ дограмата. Съсипията, в която можеш спокойно да унищожаваш сгради като си направиш уникален балкон. И да вярваш, че е по-красив от този на съседите. То май същото.

Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?

Имам опит с груповата психотерапия. За мен е много ценен. Групата дава възможност за по-добро разбиране на човека, за научаване един от друг, така става и по-лесно да бъдеш честен със себе си.


Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?

Трябва човек да знае кога не може „да се стегне“. Като счупиш крак, идват да ти носят супа и ти казват да почиваш. Никой в тоя момент не ти казва „абе, я се стегни“. Всички са наясно, че трябва някакъв оздравителен процес да се случи. Когато животът стане непоносим, е като да счупиш крак – и моля ви, в този момент не се колебайте да потърсите специалист. Наложително е и в двата случая. И тук говорим за трябва, тоест за спешна помощ.

Какво бихте казали на някого, който в момента не се чувства добре?

Нищо не е завинаги. За щастие и за съжаление. Но ако моментът е твърде дълъг, трябва да знаем, че има кой да ни чуе, че има едни хора, които това работят, да може този момент да премине. Да ни стане по-добре. Да споделим тая мъка и да продължим в мир с нея. Всички имаме такива моменти и всеки носи своето бреме.

Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?

Не знам в друг език да има израз „Абе, аз да не съм луд“, всеки от нас може да даде контекст на подобен разговор с близък. Има стигма, разбира се, ние като че ли толкова да се страхуваме, че можем да изпуснем контрола, да споделим с някой моралния си компас. Някой да не би да ни осъди несправедливо. Сега за първи път се замислям, че тук ехото на „аз най-добре си знам“ пак силно отеква. Но да не хвърляме камъни по другите преди да сме решили проблема за себе си. Защото ако смятаме, че най-близкият ни човек има нужда от помощ, то вероятно е и ние да имаме.

#ИмаКойДаTeЧуе е кампания за психичното здраве на Български фонд за жените и Kabinet: Спешна психотерапевтична помощ.
Ако имаш нужда от подкрепа, запази си час за безплатна психотерапевтична сесия на 0800 20 202 или на kabinet.bg.
Виж повече за кампанията тук.